За политиката
от низините

Демокрация и ценности по български

Всяка форма на държавно управление има своите недостатъци. Демокрацията - също. Нали Чърчил беше признал, че тя е много несъвършена, но по-добро нещо не е измислено...

Един от фундаменталните проблеми при демокрацията е представителността. Необходимостта народните избраници и всяка държавна власт да действат в интерес на тези, които представляват, а не в свой собствен. Което - поради естеството на човешката природа - не е много сигурно и затова идва и необходимостта от контролни механизми. Доколко интензивна е тази опасност, зависи до голяма степен от обществените нагласи към индивидуалното и груповото. Друг проблем е "да бъркаш в меда и да не си оближеш пръстите"...  Не само в чисто финансов порядък, а като серия от всевъзможни нерегламентирани, несправедливи и ненормални привилегии, с които разполагат близките до властта. Все пак демокрацията навсякъде по света - колкото и да "не е честно" - си попритваря очите за пръстите на тоя или оня, стига медът да си е в кацата и да се увеличава, т.е. срам и мяра да има. А срам и мяра има или защото ти идват отвътре, или защото някой или нещо отвън ти ги посочва.

Тези и други уязвимости на демокрациите са неизбежни и могат да бъдат регулирани с най-разнообразни принципи и механизми на теорията и практиката на държавното строителство, но не и изкоренени.  

Обществените отношения се регулират със закони. Но не само! Регулират се и с традиции, т.е. с култура или иначе казано - ценности. И не само това! Регулират се и с вътрешен, собствен, дълбок морал, регулират се и с критериите за избор между алтернативни поведения, които са реалният механизъм на работа на ценностите на индивидуално поведенческо равнище. Законите са чудесно нещо. Но не могат да обхванат невероятно богатото многообразие от житейски ситуации. А и могат да бъдат заобикаляни. Зависи какво е отношението към тях. Традициите са също добър регулатор, но само ако човек се интересува повече от одобрението на общността, отколкото от самолюбието си. Освен страха от наказание при престъпването на един закон или една традиция, човешкото поведение се основава и на простички ежедневни интерпретации, а и на яснота по най-важните въпроси на живота. Става дума за това, което правиш, когато не те гледа никой...

Понякога важна е не "действителността". Важни са различните й образи в главите на група хора. Ключът е в интерпретациите. Защото в известен смисъл няма значение какво "е"; важно е кой как го възприема. С други думи, ако обобщим казаното досега, пита се дали:

Обществото, гражданите, народът и всички, които са се оказали управляващи и "първи сред равни", ще се вторачат в достойнствата на демокрацията и ще се помъчат да извлекат оттам най-доброто за общността, а лошото ще контролират доколкото могат (и ще се възползват от отъркването о властта с мяра и срам, защото това ще е нещо като награда за службата им - да очакваме безкористна жертва е малко наивно)

или

В обществото, сред гражданите, у народа и най-вече при оказалите се управляващи, ще се загнезди и развихри надпревара в усвояването на органичните недостатъци на демокрацията в името на собствения ненаситен търбух и нарцистичното самолюбуване, ради илюзията, че си много значим и "над" останалите. Ще се възцари именно идеята за демокрацията като облизване на пръстите (че и ръцете). Докато достойнствата на тази система на държавно управление се стопят до степен, в която я обезсмислят.

Въпрос - би казал Маркс - на база и надстройка. Защото не може на гол корем да сложиш чифте пищови и да очакваш чудеса от съзнание и алтруизъм у бедни, гладни, онеправдани.... Тяхна първостепенна грижа е инстинктът за самосъхранение, който - като на остров Пасха, например - може да доведе до физическото похапване на другарчето и до тотална неадекватност на идеята за саможертвата или колективизма. Но не е само това. Много държави бяха като нас - по социалистически онеправдани и относитено бедни. Но не се превърнаха в това, което сега сме ние...

Да го доказваме и показваме ли? Минаха 20 години на "реформи". Вижте доходите и стандарта на живот. Вижте здравеопазването, образованието, културата. Вижте индустрията ако щете. Вижте отношенията между хората, вижте живота, вижте лицата, чуйте говоренето. Има статистика. Но имаме и очи. Всеки вижда и чувства какво е съградено и какво е разграбено, съсипано, унищожено и най-вече - пропуснато като шанс и време. Защо стана така и защо е така?

Въпрос на интерпретация. Българска. На култура - българска. На ценности - български - и на национален характер. Въпрос на разбиране за демокрацията и свободата, за обществото, държавата, отношенията между хората, законите....

Културата е именно в интерпретацията. Ценностите на една общност имат множество форми на проявление, но водещо в тази феноменология е синхронното интерпретиране на даден обект, процес, събитие. Така едно въоръжено нападение над някакъв обект може да бъде и “поредният нагъл терористичен акт, рушащ устоите на нашия достоен начин на живот” и в същото време “поредният подвиг на смелите ни момчета в името на светлата ни кауза”. И не само да се представя пропагандно по единия или по другия начин като елемент от типичното политическо говорене. А различни групи от хора наистина да вярват в едното или в другото, да виждат едното или другото. Като очила в 3D кино. Еднакви очила – еднакво пречупване на възприятията. Ако половината салон седи без очила, ще види друг образ, който ще е също толкова “истински”, колкото видяния през очилата на останалата половина от салона.  Ако възникне спор кой от двата образа е "по-истински" (всъщност и двата са и едновременно - не са) отговорът ще бъде въпрос нито повече, нито по-малко, на сила. Например икономическа. А не на непоклатими логически аргументи, религиозни просветления или морални абсолюти.

На основата на общосподеляни и често аксиоматично приемани ценности и синхронни интерпретации се формират и националните култури. (Общочовешките ценности са малко на брой и са по-скоро инстинктивно обусловени). Веднъж формирани, тези ценности и интерпретации са нещо като хранителна среда или околоплодна течност, в която израстват и съзряват начините на мислене на следващите поколения, изграждат се представите и оценките за “нормално”, “красиво”, “правилно”, “добро”. Без въпросните следващи поколения задължително да осъзнават относителността на убежденията си и правото на други хора да имат различни такива. 

Нещо подобно съществува и на персонално ниво. Като "нагласа" или "житейска философия" например. Песимизмът и оптимизмът. Полупълната и полупразната чаша. Въпрос на интерпретация. Като шопа, прекрачил прага на бална зала в дворец и възкликнал пред гледката на огромния, уникален и искрящо красив полилей от бохемски кристал: "Лелеее, т'ва ако падне кво че станеееее!". Човекът вижда именно това.

И така: всичко, което ни заобикаля, е резултат от "света", формиран в представите на българина, резултат е от оценките, ценностите, културните "очила" на очите ни. Най-често неусетно, ценностите, въплътени в културата, поставят своята пречупваща лупа пред очите на всеки. Като парченцето огледало в окото на Андерсеновия Кай от "Снежната кралица". Можеш да видиш в демокрацията достоен механизъм за управление на една общност. А можеш да видиш в нея и серия от недостатъци, от които би могъл да с възползваш. Зависи. Зависи преди всичко от колективистично/индивиуалистичното начало на съответната култура и от специфичните уникални особености на съответния индивуализъм или колективизъм.

Така в основата на българското световъзприятие стои уникалният български индивидуализъм. Завистлив и озлобен. Егоистичен и бездуховен. Мрачен и темерутски. Параноичен и циничен.

Моят собствен. На любимата ми родна държава. Една от най-древните в света. Най-красивата.

Като мис Свят, на която се е изреждало куцо и сакато. Докато тя се е сбръчквала и опърпвала, потъвала в дрипи и смрад след всеки следващ. Превръщала се е все повече в посмешище и обект на погнуса. Отчаяна. Незабелязваща дори покатерил ли й се е следващият и какво прави, а и кой се е подредил на опашката, боричка се и се джафка с други, чакайки си реда да я употреби и захвърли. Е, на тръгване могат да й подхвърлят някоя гривничка или колиенце - от кумова срама или защото просто не могат да отнесат всичко.

Тези думи са силни само на пръв поглед. И не искам да чуя какво е направил за страната един или друг политик, една или друга власт. Всички управлявали досега без изключение са непоносимо виновни. Не искам да бъда обвиняван в черногледство: виждам какво е направено. за 20 години; не съм сляп и за достойнствата на българина (на първо място интелигентността). Не искам да бъда нарочван за българомразец - и аз съм българин и точно затова ме боли и ми се късат нервите. Не искам да ме изкарват опростител - знам, че винаги и навсякъде можеш да намериш и свестни хора, включително и в държавните структури. Въпросът е в очевидната тенденция. В дупките, калта, мизерията, духовната нищета и простотията, в проялата всичко корупция, в неуязвимата некадърност, в мутроидизацията, чалгизацията, безсилието на закона, тоталните абсурди, които ни заобикалят на всяка крачка.

Толкова е очевидно, че всички управлявали България са от един дол дренки (ако трябва да сме меки в изказа)! Колкото е очевидно, че това не е случайно. Защото всеки народ си заслужава управниците. Защото те са част от него. Защото те в известен смисъл са еманация на начините му на мислене. И на първо място - на същият този индивидуализъм: завистлив и озлобен. Егоистичен и бездуховен. Мрачен и темерутски. Параноичен и циничен.

Защо сме такива, е интересна и дълга тема. (И бързам да повторя - не всички, винаги може да се посочат изключения). Но определено сме завистливи. Определено сме мрачни - оглавяваме всички класации за нещастно чувстващи се нации. Не се усмихваме един на друг по улиците - темерути сме.  Защото не си мислим нищо ведро един на друг. Липсва ни замаха и широтата - на сърби и гърци например. Материалното натежава над всякаква духовност - къде виждате славянската мистична чувствителност и креативност, "широката славянска душа" наоколо? Потресаващи циници сме що се отнася до понятия като доброта, морал, взаимопомощ, единство, почтеност. Използваме забележителната си интелигентност да връткаме схемички и далавери за своя лична изгода, опиянявайки се, че сме се оказали "по-умни" и сме "прекарали" другия и всички други. Нямаме никакъв респект към институции и законност, към общността (от съседската до човечеството) и обществото. Затова тънем до шия в боклук, дупки по улиците, корупция - всякаква и навсякъде, неуредености и недоправености.

И всичко това има един единствен корен: вездесъщият завистлив български индивидуализъм. Той е определящ, той е носещият стълб на националната ни култура. Не е трудолюбието. Такова просто няма (има стремеж към материално благополучие). Не е търпението. То е конформизъм. Не е толерантността към чужденците. То е комплекс. Индивидуализмът, съчетан с неспособност да понесем успеха на другия, е запазената българска марка. "Поеднинчното спасяване". Тази наша черта се развихря до уродливост винаги, когато условията позволят това. Имаше я очевидно и при социализма допреди 20 години. Демокрацията, заместила тоталитарната държава, го позволи в много по-голяма степен. И мъничкото парченце огледало в окото ни ни накара да видим не величието и добротата, достойнството на демокрацията. А възможността индивидуално да я опоскаме. На всички нива и във всички сфери въпросът "А за мен - какво?" затъмни всичко останало. Всяка позиция зпочна да означава предимно едно: властта да правиш добро на себе си. Да си умен, успял и "готин" взе да означава да си силен. А най-прекият път към силата са парите. Така че всички се юрнахме да си го мерим с останалите (колко сме умни, успели и готини) по това, колко сме изстискали от позициите си. Колко сме надделявали и надхитрявали в бизнесите си. Независимо какво означава това за всички останали.

Затова всички си трошим колите по дупките. Защото някой краде пари. И всички знаят.

Затова няма по-кален град от София в Европа и Америките. Защото на тези със строежите и камионите не им пука. И отново някой краде пари. И всички знаят.

Затова са ни такива здравеопазването и образованието, пътищата, градоустройството... Забележете: в България мрат хора, защото овластени източват системата. Пак някой краде пари. И всички знаят. Пак на някой не му пука за другите и за бъдещето. Учениците влизат и излизат по средата на час, говорят, пият, пушат (да, и други работи правят) в час и остават полуграмотни. Че се и заснемат с телефоните си и се качват в интернет!

Всичко започна с ценностния вакуум след 10 ноември 1989. Каквито и да бяха, старите ценности, нагласи, модели на мислене, се оказаха неадекватни. Естествено, нямахме готова рецепта и съществувахме известно време в мъглата на неяснотата, общите приказки, трескавото ориентиране, реваншизма... Така търсеха себе си и останалите посттоталитарни общества в Европа. Но точно тук, точно тогава, изпъкна най-отвратителният, най-вредният ход на група властимащи в най-новата история на България: преразпределянето на партийните пари. Сивите кардинали на бившата БКП са по-виновни за това, отколкото за всичко останало в предходните 45 години. Защото поставиха на криви основи постройката на новите ценности на българите. Защото създадоха мутрите, а те съсипаха почти всеки честен и искрен порив към предприемачество и нарисуваха първите щрихи в портрета на следтоталитарния българин. Посяха бурените на беззаконието, цинизма, грубата сила, просташкия вкус. Защото създадоха онази торово-хранителна среда, в която избуяха и разцъфнаха най-отблъскващите черти в националния ни характер. Създадоха изкуствено социално разслоение, при което - както при всеки порой - "гюбрето се оказа отгоре". Оттам тръгна всичко. И всички следващи упраляващи - типично по български - изразходваха огромната част от енергията си за самите себе си. Без никаква разлика на партиен цвят и вероизповедание. Да, случваха се и хубави неща. По-скоро не заради, а въпреки всички тях. За да се озовем най-накрая на опашката в Европа, да се превърнем в притча во язицех по отношение на безхаберие и корупция, да затънем в отвратителен тип нагласи и отношения. Да загубим надежда.

Дами и господа, ужасът е пълен! Отвсякъде! И всички вие знаете това!

Но какво става? От ЕС след много предупреждения и намеци ни спират парите например, защото крадем до най-високи равнища, а ние мигаме като плъхове в брашно и се лендзим прек камерите с неповторим тъпигьозлък. И все нямаме доказателства. И, най-нагло, крадящите се бият в гърдите и или поучават с мъдър тон или се пенят: "дайте сигнали, факти, доказателства и ще проверим". Крадящият ще изобличи себе си? Това да не е пиеса на абсурдист? А тези, които са ги поотдалечили от кранчето поради опозиционния им статус към момента, хем лаят (не без основание) срещу смучещите вимето на властта към текущата дата, хем говорят глупости с пропагандна цел, хем ги обзема параноя и им се привиждат и несъществуващи интриги, заговори и схеми. Най често те - опозицията, която и да е тя, когато и да е, намекват за това и онова без да смеят да отидат докрай. Нали и те довчера от там са влачили. Нали утре, когато - дай Боже - пак се доберат до властта, пак от там ще точат. Ако са ясни и крайни, ще си резнат клона, към който толкова ги влече и ще загубят мотивация изобщо да се занимават с политика. 

Между другото, интересен въпрос: каква е мотивацията да станеш политик в България? Кой и защо иска да се занимава с политика у нас? Въпрос за домашно мислене.

Хиляди хора в страната знаят (с конкретни модели и имена), че от САПАРД откраднаха много тарикати. Сега тарикатите карат Кайени и Майбаси и какво? Хиляди хора знаят, че от здравната каса и изобщо от системата на здравеопазването се източват скандални количества пари. Отново: знаят със схеми и имена. А източващите (от средните та до най-високите етажи) пълнят партийните и личните си касички и не им пука. Наглостта им придобива чудовищни, немислими размери. Същото е в митниците. Същото е в НАП. Същото е в спорта, същото е по общини и кметства. И никой нищо не може да докаже. Разследващите независими ли са в истинския смисъл на думата и дори (погрешно) да допуснем, че са, какъв е интересът им, мотивът им да изобличават и наказват? И защитени ли са? И какъв капацитет за разследване имат?

За Бога, на всички тези места има и свестни хора, които страдат от имиджа на институциите си. Дълбоко съчувствам на тези хора и ми е мъчно, че ги поставят под общ знаменател с гадовете. Но това не променя принципа! Огледайте се къде се акумулират и задвижват крупни количества пари и там ще намерите големите хиени. Никой, който има властта и влиянието да промени всичко това и да поведе борба с него, няма интерес да го направи. Защото мисли като българин. А останалите... Не, не се вдига "вълната на народното възмущение". Не е българско. Вместо това, всеки поотделно сяда и се замисля как той на свой ред би могъл да осребри най-добре позицията си в социалната структура или как да се добере до по-осребряема такава. Впрягаме интелекта си именно в това.

Крайният резултат е общество-развалина, прогнило и проядено.

Две - всъщност - са най-страшните неща:

а) корупцията и общата неефективност точно в полицията, разследващите органи и съдебната система, довели до недоверие в тях. (Има някои съдилища в България, за които се знаят страхотни неща и в Брюксел.) До усещане за безнаказаност у едни граждани и тотално отчаяние - у други. Когато моралният самоконтрол го няма, когато традициите на общността не означават нищо защото всеки шепот на колективизма се дави в самодоволния хилеж на егоистичната и нарцистична агресия, остават предимно законите. А те не само се приемат  (или не се) под въздействие на лобистки интереси, но се и прилагат избирателно и неспазването им не се наказва, ако можеш да си платиш и не си прекалено тъп, за да те гръмнат като бушон от типа на Вальо Топлото. (Ами даже този човек и кръга от по-дребни „бизнесмени” – нагли мутроиди и дребни комбинаторчета, които бяха „свидетели” по делото му, а всъщност са му съучастници, успяват да направят българската Темида луда! ) Дълбоко вкоренена е вече практиката непрецизностите на системата да се използват усърдно и виртуозно от страна на адвокати и нечистоплътни правораздавателни органи, за да се осигури безнаказаност за престъпници и некачествен човешки боклук. Не ме питайте за факти и доказателства. Просто се огледайте!

б) вкоренените вече и в следващите поколения начини на мислене за действителността и "демокрацията" ни малко или много като за "нормални". (Цинизмът и безсилната примиреност у един млад човек са потресаваща гледка.) Или отчаянието, отвращението и безперспективността, запращащи младите ни по света далеч повече, отколкото стремежа към реализация. Културалният контекст вече предполага да мислиш и чувстваш в категориите на неморалното, ако искаш да оцелееш, да се защитиш, да съществуваш и да се развиваш що-годе нормално. И да не изглеждаш буквално тъп и жалък неадекватник, неудачник, мухльо и т.н. И всички знаят.  

  Културата ни, националният ни дух и характер, не са еднозначни. Не съм забравил светлите епизоди и големите постижения в историята ни, продуктите на съзидателността ни, величието на древността ни, невероятния фолклор, победите в битките и т.н. Но какво от всички тези неща има значение, когато газим боклука пред блоковете, когато мрем и се гърчим от здравеопазната ни система, когато образованието бълва все по-некачествен „материал”, когато състоянието на енергетика, селско стопанство, индустрия, са плачевни независимо от статистиките, уловили общото когато – най-вече – духът и ценностите ни гният и вонят осезателно? Културата ни, националният ни дух и характер, не са еднозначни. Те имат и симпатични аспекти. Но имат и отблъскващи. Кои, как и доколко са се проявявали в различни исторически епохи, е зависело от създадените социално-икономически условия, от контекста, сьздаван от законотворчеството и законоприлагането и от равнището и идеологията на управляващите, от харизмата, уменията и собствената им ценностна система и мотивация. Все пак зависи от нас самите и все пак добротата сред хората не е изчезнала. Националната ни култура не може да бъде „управлявана”, но контекстът може. Човек знае и две и двеста, а кучето скача според тоягата.  

Ако някой или нещо не се заеме да ни върне към руслото на нормалността, това, което ни очаква, е трайно окопаване в задния двор (където е и тоалетната-нужник) на Европа, маргинализация и тотален национален упадък с фашизоидни проблясъци. След много мъчителни години – подбутвани и подигравани, командвани и непрекъснато проверявани от европейски чиновници – ще се размием, укротим и „европеизираме”, отстъпили национална идентичност, достойнство и бъдеще.

А как точно може да бъде търсена и опитвана промяната е отделен въпрос. Няма невъзможни неща, има само трудни. Все по-трудни. Но при всички случаи на първо място стои въпросът кой би го направил. Бог да пази България. Защото не виждам кой друг.

За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.

Коментари: