За политиката
от низините

Георги Коритаров

Сред заглавията на всекидневниците най-често има неутрални информации. Понякога има опити за шега. Не рядко откриваме и драматични сюжети. Онова, което прочетохме в броя на в. „Труд" от 28 април за разговора между Станишев и Путин, беше национално унижение.

Путин разговарял с българския премиер, докато неговата охрана зашивала скъсано копче от костюма му. И през това време Станишев разяснявал на руския си колега българската позиция по газовите проекти. Отказът на Дмитрий Медведев да се срещне с българския премиер през първия ден на визитата на Станишев в Москва и пренебрежителното отношение на Путин допълват негативната нагласа на Русия към гостуващата делегация.

Още след провалената среща на Медведев със Станишев се появиха немалко коментари, според които ръководителят на българското правителство е трябвало да предприеме резки действия, дори ако трябва да поеме обратно към страната ни. България отдавна е гледана с подозрение от нейните партньори в ЕС и НАТО, че играе роля на нещо като „троянски кон" на Русия в тези евроатлантически структури. Сериозната дипломация изисква ниво на държавническо самочувствие.

Опитът на Станишев и неговия екип да поомекотят пренебрежението на Москва с търпение и да го превърнат в маловажен факт не е особено сполучлив. В света на политическите жестове ще се запомни поредното извиване на български ръце от руска страна. В случая дори не става дума за договореностите по "Южен поток".

Как и дали изобщо този казус ще се разреши, зависи не само от волята на Москва и София, а и от интересите на много повече държави. Отстояването на национално достойнство обаче е задължение на всеки премиер. Впрочем за втори път при правителство със социалистически министър-председател в България ставаме свидетели на опит за надменно отношение на Русия.

Преди 13 години тогавашният руски президент Борис Елцин уж случайно подхвърли, че се подготвя създаване на „СССР 2". В състава на този илюзорен формат Елцин посочи освен Русия и Украйна, Беларус и България. Тогава външен министър у нас бе Георги Пирински, а руски посланик - Александър Абдеев.

След известно колебание българското правителство реши да връчи протестна нота на Абдеев. Това бе сторено толкова нескопосано от страна на тогавашния ни външен министър, че Абдеев отклони приемането на нотата и с това остави българската дипломация в изключително неудобно положение.

Наложи се връчването на протестна нота да стане в Москва, и то на много по-ниско дипломатическо равнище. Тогава гафът също бе замазан, както сега властите в София се опитват да омаловажат демонстрацията на Москва. Въпросът обаче надхвърля частната рамка на българо-руските отношения.

Отдавна е отминало времето на тотална едностранна зависимост на България от Русия. Обстоятелствата около енергийната българска подчиненост не са достатъчно оправдание за политическо безгръбначие. Още повече, че България от години е пълноправен член и на НАТО, и на ЕС.

А това означава, че освен със самочувствието на суверенна държава, тя би трябва до демонстрира и самочувствие на интегрирана в тези толкова влиятелни международни структури страна. В известен смисъл амбицията заявена по време на енергийния форум в София от президента Георги Първанов - България да стане енергиен център на Балканите означава и по специфичен начин страната ни да стане територия на съчетаване както на руски, така и на западни интереси в сферата на енергетиката.

Сблъсъкът между идеите за проекта "Южен поток" и за "Набуко" в условията на постигнато стратегическо разбирателство може да се трансформира в дългосрочно партньорство. Съвременното разбиране на партньорство обаче означава почти равноправност.

А какво равноправие е, когато един министър-председател развива най-важните за страната си проблеми пред свой колега, на когото шият копче? Какво равноправие има в това да ти откажат насрочена среща и ти да се правиш, че нищо не се е случило. Това едва ли е далновидна дипломация.

Ако Станишев бе предприел нетрадиционен рязък ход, който да покаже на домакините си, че не е обикновена функция на техни интереси и капризи, за България в цялата световна западна преса щеше да се говори по първите страници като за страна, нанесла плесница на Москва в опита й да се подиграва.

Представете си как биха изглеждали заглавията във влиятелни западни издания, ако Станишев си бе тръгнал. Със сигурност освен с образ на достоен политик той щеше да си тръгне от Москва с капитала на лидер от европейски мащаб, който има зад гърба си ресурса не само на собствената си страна, но и на евроатлантическата идея.

Все пак в България е имало и премиери, които са били способни на резки жестове. Макар и в друго време и при друг политически контекст през 1991 г., тогавашният премиер Димитър Попов отказа участие в предвиден официален обяд само защото без негово предупреждение е била поканена личност, с която той нито би искал, нито бе имал мандат да се среща.

Но това е все пак един конкретен случай и далечна история. Станишев очевидно е с друг характер и просто не обича да поема рискове. Той обаче пое най-големия риск - да изглежда слаб, объркан и уязвим пред хрумванията на московските си домакини.

Споделете
Виж всички снимки към статията:

За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.

Коментари: