За политиката
от низините

Станишев се опита да спре процеса към дистанциране от Русия, но не му стигна време, за да успее

Петко Бочаров

Удивително е защо външната политика липсва във вихрушката от новини, интервюта, репортажи, анализи - писани и изговорени - от 5 юли насам. Замислете се за миг и ще се уверите, че е така. Външно министерство по комунистическо време беше строго охранявана територия само за БКП. Крепост, но все пак крепост на етажи. Двата горни етажи също бяха на нива.

Служител от най-долното ниво можеше да отиде в чужбина, но в страни от съответната категория като Монголия например или като Мозамбик, Камбоджа, Сирия, Судан, Куба и други подобни. По-горното ниво можеше да претендира за нещо по-добро - да речем ГДР, СССР, Финландия, Гърция, Турция, Югославия и др. Най-високото ниво обаче беше запазено за "номенклатурата", за представителите на елита - Великобритания, Франция, Западна Германия, Швейцария и най-вече... САЩ.

Това беше тя, нерегламентираната, но строго спазвана "схема кадри". Тя важеше за всички служители в министерството, които, разбира се, задължително трябваше да са с партийна книжка на БКП. Административният персонал си вършеше работата и в това отношение като функция не се различаваше по нищо от другите държавни чиновници. Другояче стояха нещата с т.нар. дипломати. Защото да си дипломат на дадена страна означава да си проводник и защитник на нейните национални интереси в отношенията й със света. България обаче нямаше собствена външна политика близо половин век. Нашенските "дипломати"

обслужваха външната политика на СССР

а не на България. След 9 септември 44-та новата власт уволни анблок целия състав на външното министерство. От разсилния до министъра. И повечето изпрати по затвори и лагери. Нищо подобно, разбира се, не се случи след падането на Берлинската стена. Чиновниците във Външно, с незначителни изключения си останаха същите. Не като индивиди, естествено, а като манталитет и пристрастия. Защото БСП продължи да бъде доминиращата политическа сила през по-голямата част от годините на прехода. Външно министерство си остана крепост на преименуваната Столетница. До преди месец.

След 1989 г. самият преустройствен процес в международните отношения принуди БКП да ревизира образа си и да преглътне някои много неприятни компромиси, свързани с неизбежната прозападна ориентация на страната ни - членството в Европейския съюз и най-вече (о, ужас) в НАТО. С идването си на власт правителството на Сергей Станишев се опита да спре дистанцирането на България от Русия, обвързвайки ни икономически много яко с Москва, а в политически и геостратегически план да се превърнем в "троянския кон" на руските интереси в зоната на евроатлантическата общност.

На Станишев и на външния му министър Калфин просто мандатът не им стигна, за да обезсилят направеното преди тях от Надежда Михайлова и Соломон Паси. Глупаво би било да се допусне, че в столици като Лондон, Париж или Вашингтон не са били наясно към какво се стреми управлението на славната стара БКП. Открити жестове на недоверие естествено нямаше, но нямаше жестове и на обратното. И на Запад, както и тук вътре в страната, изчакваха неминуемото -

тия хора чисто и просто да си идат

Е отидоха си, но и сега, като се каже "дипломат от кариерата" не е въобще нужно да се пита кога е било началото на тази "кариера". Ще бъдат ли на висотата на истинския национален интерес тия "дипломати от кариерата", които повратът от 5 юли 2009 завари вече изкачили се по йерархическата стълба? С други думи ще служат ли "от душа" на каузата България верен приятел и съюзник в НАТО? Много е важно не друг, а самата ППГЕРБ чрез своя министър зорко да следи кой и как изпълнява, всеки в своята сфера на дейност, генералната външнополитическа линия на България.

Каквато е тя обявена от новата власт и за която народът с такова мнозинство гласува. Казвам това, защото ми е много интересно като каква линия прокарва например посланичката ни в Париж Ирина Бокова, щерка на Георги Боков, за когото злите езици твърдят, че след 9 септември 1944 лично теглил куршума на "щастливеца" Райко Алексиев. Съгласен съм, че предвид умопомрачителните бакии, останали в наследство, нормално е на външната политика (с не по-малко умопомрачителните бакии и в нея) да не й е дошло още ред. Това обаче не пречи аз все пак да кажа нещо.

Първо. Ако няма, трябва да се създаде повод за сигнал със силен акцент върху тази именно генерална линия и от там конкретно за НАТО. За НАТО, защото ако "дипломатите от кариерата" гледат много-много да не се говори за външната политика, то е главно заради членството ни в тази организация. Дали ще бъде чрез ревизия на поетите досега неизгодни за страната ни ангажименти, чрез ясно изразена позиция по проблем, по който между Русия и Запада има противоречие (напр. Грузия, Украйна, ПРО на САЩ или друго) но това трябва да стане, и то бързо.

Всички най-големи сделки са сключени с Русия и светът трябва да се увери, че със сателитното ни минало е окончателно свършено. Антинатовската реторика на т.н. русофили е, че ни налагат участие в задгранични конфликти като по-рано в Ирак, а сега в Афганистан. Разни анонимни писачи във форумите крещят, че изпращаме на НАТО "пушечно месо". Тази и други подобни глупости се посрещаха от предишната власт с мълчание. А никой нищо не ни налага. Войниците от контингентите ни в чужбина са професионални войници, те са на заплата и са доброволци. И искат, и се натискат да бъдат включени в мисиите, абсолютно са наясно, че работата им е свързана с риск.

Второ, ЕС. Метафората "троянски кон на Русия" е любопитна като израз, но много вредна като атестация. Дипломацията ни в ЕС трябва да се активизира, за да се заличи тази представа. Нито дума повече за отваряне на старите съветски реактори в АЕЦ Козлодуй. Знаещите знаят, че такова нещо никога няма да стане. Не европейските правителства, а европейският гласоподавател не иска стари съветски реактори да работят на територията на съюза и няма европейски политик, който би тръгнал да се бори за теза, отхвърляна априори от европейското обществено мнение. Категорично трябва да се подкрепи проектът "Набуко", незвисимо от "Южен поток".

Трето, САЩ. На враговете на прозападната ни ориентация им е много удобно да повтарят като папагали идиотизма, че по-рано сме имали един господар, а сега - друг. Новата власт обаче е длъжна да изпрати на Вашингтон убедителни сигнали, че ако досега децата и внуците на комунистическите функционери от времето на 9 септември 44-та са се правили в отношенията си с Америка на дръж ми шапката, след 5 юли 2009 всичко ще си иде на мястото.

Че за България САЩ са не само съюзник, но и приятел, на когото може да се разчита. Но и приятел, на когото те могат да разчитат. Трябва също да се разбере, че Буш и Обама може като личности да са много различни, но че що се отнася до мястото и ролята на ядрената суперсила САЩ в международните дела, в политиката им няма и няма да има никаква разлика. Впрочем аз съм убеден, че тази истина скоро ще бъде демонстрирана.

Четвърто, признатата първо от България независима република югозападно от нашата граница. Да се сложи край на поддържаната неизвестно защо политика към сърбокомунистите в Скопие от рода на "ти ме плюеш, а аз казвам, че дъжд пръска". Това, че ония там са жалки остатъци от времената на Коминтерна, се знае; това, че са фалшификатори на историята - също. Това, че са родоотстъпници - също. Това, че от 1948 г. насам не са спрели да заливат България с помия - също. Но защо на точно тези мразещи всичко българско чужденци ние непрекъснато им се слагаме, а и се опитваме да им разчистваме път към ЕС и НАТО? Ето това на мен не ми е ясно. На всичкото отгоре "държавата" им има и териториални претенции към нас.

Младите им се изпребиват, за да се доберат до български паспорт, но защо? За да емигрират в Западна Европа или Америка, нали? Хайде де. Отде накъде. Може, даваме паспорт, но под условие и то да е записано в паспорта - никакво излизане извън границите на България за срок от 5 години. И признато българско самосъзнание. Никакво съгласие за членство в ЕС и НАТО, докато не се научат да се държат културно. А и да се научат, май вече няма смисъл. Гърция трябва да ни е в това отношение за пример. Нека се пържат в собственото си масло, докато албанците им откъснат западните земи, пък после, ако искат да идат при сърбите, прав им път. Но ЕС и НАТО - само през крив макарон. Същевременно специални улеснения за гражданство на българите от другаде - Западни покрайнини, Молдова, Украйна, Беларус, Албания.

И в заключение нека отново да подчертая: ударът върху преименуваната БКП, дошъл за недалновидните като гръм от ясно небе с изборите на 5 юли 2009, не оповестява само изместване на БСП от властта. Изглежда, че май и интелигентните партийци от висшия ешелон още не осъзнават какво им се е случило. Ударът просто изхвърля БСП в днешния й вид не само от властта, но и от участие във властта. И не само за година-две. Управлението на ГЕРБ като нищо може след 4 години да мине във втори мандат. На изгубилия надежда наш народ му стига и само три нови магистрали да са след четири години готови, да се види, че върховенството на закона важи за всички и големите лапачи са станали по-ниски от тревата и вторият мандат на Бойко и ГЕРБ е в кърпа вързан.

А за повече - след 8 години.

Споделете
Виж всички снимки към статията:

За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.

Коментари: