За политиката
от низините

Рано е политиците да пренареждат календара със светли дати по свой вкус

Руслан Йорданов

"Хаос - това е, когато мюсюлманите обясняват на будистите защо католиците ги защитават от православните", казва един сръбски лаф. Президентът Първанов е на път да причини подобен хаос с подхвърлената на университетска сбирка идея 4 февруари да стане Ден на помирението.

По принцип от объркването на политиката с историята се получава взривоопасна смес. И най-често е продукт на желанието на родните властници да покажат, че историята едва ли не започва с тях

И че извършените от тях дела се родеят с тези, извършени от ханове, царе, светци и патриарси по време на 1300-годишното битие на България.

Някак си лековато стои желанието политическите ни лидери посредством бележитите дати да премерят снага със светите братя Кирил и Методий (чието успение честваме на 24 май), с Освобождението от турско робство (3 март), с Деня на Съединението (6 септември) или пък с народните будители, които почитаме на 1 ноември. Да не говорим, че философията на политическото помирение на практика ще дублира светлия християнски празник Сирни Заговезни, известен още като Неделя на всеопрощението или по народному "Прошка".

Президентът подплати предложението си с аргумента, че на 4 февруари 1997 г. двамата с номинирания за премиер от БСП Николай Добрев спасили страната от кървава гражданска война с връщането на мандата за съставяне на правителство. Постъпката им бе достойна, но Първанов би следвало да си припомни, че преди 13 години цялата държава беше парализирана от стачки, барикади и протести. Затова и нямаше как практически евентуалният кабинет да заработи. В идеята все пак има известен хляб, доколкото пред нас е примерът на Испания, която направи общ монумент на жертвите участвали от двете страни в дългогодишната гражданска война в страната. У нас също политическите страсти взеха живота на десетки хиляди през целия ХХ век. Достатъчно е само да си припомним най-кървавите моменти - Деветоюнския преврат и Септемврийското въстание през 1923, атентата в църквата "Свети Крал" (днес - "Св. Неделя") и последвалите го репресии, партизанското движение, 9 септември и червените чистки през втората половина на 40-те години.

Противопоставянето между комунисти и антикомунисти беляза политическия живот след 10 ноември, но вече борбата се водеше с бюлетини, а не с пушки. В олицетворение на тази епоха се превърна песента: "Развод ми дай и повече не ме мъчи - вземи панелите, трабанта, но въздуха ми остави". И наистина тогава достатъчна причина за разтурване на немалко семейства беше политическата принадлежност - например когато мъжът е седесар, а жената - комунистка. Краят на пещерния дуализъм всъщност дойде със завръщането на Симеон Сакскобургготски през 2001 г. На гребена на вълната от доверие бившият цар покани в кабинета воюващи сини и червени кадри. Макар и силно отричано, неговото управление на практика накара да заровят томахавките хората от двата големи политически клана у нас, чието въображение се въртеше около сакралната дата 9 септември. Друг елемент, който показа, че битката СДС - БСП е дирижирана и манипулирана задкулисно, изплува с отварянето на досиетата на бившата Държавна сигурност. Постфактум разбрахме, че джафкащите се в парламента политици всъщност често са били колеги от едно и също управление на бившите тайни служби. Затова е най-добре съвременните строители на европейска България да наведат скромно глави и да почакат няколко поколения по-късно историята да им отдаде заслужените почести. За да не се окаже след някоя и друга година, че днешните политици са били еднодневки, изчезнали безследно от народната памет.

Виж всички снимки към статията:

За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.

Коментари: