За политиката
от низините

Едвин Сугарев

Цял куп хора напоследък ме питат защо не напиша нещо за Алексей Петров, след като тъй подборно съм се занимавал през годините с тези фигура. Отговорът ми е - тъкмо затова. Писах за него тогава, когато за другите той беше Онзи Чието Име Не Трябва Да Се Споменава - както находчиво го определи Иван Бедров.

Сега други пишат. Тези, дето си мълчаха през годините. Вестниците, в което той беше години наред свещената крава, беше достойния бизнесмен и доцент, бестрашния агент под прикритие; в които не една дума, а една запетайка против него не можеше да се появи. Тези вестници днес му посвещават цели страници, в които сензационните материали просто танцуват върху неговия гръб - гърба на човека, простнат на пода и окован с белезници.

Не мислете, че го съжалявам. Нека - точно там му е мястото, точно в такава поза. И се надявам бъдещето му да бъде раирано, защото многократно си е заслужил черно-белия костюм. Но не мога да не си задам въпроса: а къде бяха всичките тези бърборковци на тема Алексей Петров, когато беше под крилото на Филчев, или когато беше наместник на сергей Станишев в ДАНС?

Отговорът е - мълчали са си, или мълчаливо са спазвали наложеното от медийните им шефове табу. И този отговор е страшен. Защото е отговор и на въпроса как така стана възможно един мафиот да бъде толериран от държавата - и да се окаже сивият кардинал на нейната най-могъща служба за сигурност.

Този въпрос си го задава днес всеки. Отговорът е, че при тоталното обществено спотайване всичко е възможно - включително това. Че когато срещнеш злото - очевидното, персонифицирано зло, имаш възможност за избор: или се бориш със него, колкото и безнадеждна да е тази борба - или му се подчиняваш, присъединяваш се към него чрез своето стратегическо премълчаване. Правиш този избор - и или ставаш гражданин, или си оставаш поданик. Тъй като преобладаващата част от българското общество избра втората опция, това стана възможно.

Да, това е отговорът, но още не е изчерпателният отговор. Това стана възможно, защото стратезите на българския преход бяха заложили стратегически важни задачи на организираната престъпност. Например - да продължи щафетата в поддържането на онзи вече почти атавистичен български страх, създават близо половин век от комунистическата репресивна машина. Затова - когато ДС се разрои и преобрази, функциите на пораждащата страх институция бяха поети от нейни кадри, но в нова роля - от мутрите с бухалките, от силовите охранители и застрахователи. Една от компаниите за силово застраховане се казваше "Аполо-Болкан", а един от нейните основатели беше кадровия офицер от Шесто управление на ДС Алексей Петров - в съдружие с друг прочут арестрант - Златко Баретата.

Заради тази стратегическа цел между впрочем нямаме гражданско общество и нямаме средна класа. Но имаме най-много скъпи лимузини на глава от населението, карани от тъпи мутри и лъскави мутреси.

Стратезите на българския преход имаха нужда от топла връзка между мафията и държавата, от институционално осветени мостове между силовите групировки и структурите за сигурност. Нямаха особени затруднения в диалога - и от двете страни на бариерата стояха бойни другари от комунистическите тайни служби.

Нужна беше обаче фигура - достатъчно ловка, сигурна и авторитетна, който да гарантира връзките и трансферите на особено високи равнища. Обикновените борчета, малко по-умни от растенията, не ставаха за тази цел. Алексей Петров ставаше. Или може би някой погрешно реши, че става. Защото мисията бе наистина отговорна - бе не само мисия, но и трасмисия. Между контрабандните канали и партийните каси например.

Така се стигна до този "същински симбиоз" - ако използвам знаменития израз на неговия покровител Сергей Станишев. Същински симбиоз между държавата и престъпността. Силава групировка, чиято недосегаемост от 1998 г. насам бе гарантирана - от една страна, от главния прокурор Никола Филчев, държан на къса верижка заради страховите му психози, заради някои имуществени бонуси и не на последно място заради някои особено горещи тайни (като смъртта на интимно близката му ямболска адвокатка Надежда Георгиева, която впрочем беше служителка на Алексей Петров).

И от друга - никой и не си помисляше да пипне неговите хора или да навлезе в неговите периметри, въпреки че силовия потенциял на ВИС и СИК беше несравнимо по-голям. Защото се знаеше, че зад бившите барети стоят и реалните такива, командвани от Филко Славов, третото звено от тогавашния престъпен триумвират, истински недосегаемите фигури по време на целия Филчев мандат.

Така - чрез Филчев - мостът между мафията и държавата беше изграден. След изпращането на окончателно лудналия варненски боксьор като посланик в Казахстан, трябваше да се търсят други варианти. И Алексей Петров ги намери.

Първо чрез Румен Петков, с когото очевидно го свързваше крепка дружба, след като можеше да му бъде поверена толкова отговорна мисия като подържането на баланса и партийния кланов интерес в "синтетиката" - осигуряван чрез потайни сгляди с "оперативно интересните" братя Галеви край басейна "Спартак". А след това - през изпържването на Румен Петков - като пряк наместник на Станишев в ДАНС, където държавните интереси се решаваха къде с профилактични разговори, къде с прафилактиране на контрабандни канали, а понякога вероятно и с прости подръчни средства - като чукове и железни тръби.

Не можа обаче да намери подстъп към Бойко Борисов. Реши да играе силово и преигра. С намеци, с подхвърляне на доклади, със скрити заплахи, с долнопробно ровене в чаршафите чрез подопечния му в. "Галерия". И накрая изгуби - като най-вероятно бе изпържен от някои свои бивши приятелчета (Филко Славов е един от подозираните за подобна акция герои), а и от глупостите, които надробиха Патрашкова и Явор Дачков.

Можем само да се надяваме, че този път няма да се повтори оперетата с "наглите", когато бяха арестувани 25 човека, а в ареста останаха трима. И че Бойко Борисов и Цветан Цветанов са си изпекли работата - защото този път става дума за кожите им в буквалния смисъл на думата. Ако тази акция се провали, ответният удар ще бъде от такъв порядък, че самото правителство може да не издържи. И тъй като няма политически субект, готов да поеме властта, следва хаос. Такъв, че след някоя и друга година Бойко и Алексей могат да си разменят местата.

Но като финал нека все пак да припомня: в началото бе страха - и бе премълчаването.После дойде Алексей. По-точно казано: от него се роди и от него израстна.



ПП Иначе който иска да чете - нека се върне назад през времето по рубриките на "Свободата". Има над една дузина статии за Алексей Петров само в рамките на последната година.

Виж всички снимки към статията:

За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.

Коментари: