За политиката
от низините

д-р Елка Димитрова

Тази статия е била предназначена за в. "Култура", но там - въпреки първоначалните уговорки, отказали да я пуснат - с дежурното извинение: може би в някой следващ брой... Поради което я публикуваме тук, в "Свободата" - като се надяваме чрез нея да предизвикаме дискусия за съдбата на българската наука и нейните феодални наставници.

Е.С.

На 11 февруари в зала 7 на НДК Институтът за литература при БАН организира кръгла маса на тема "Хуманитарните науки и реформата в БАН".

Едва ли отсега нататък на някого от достоверно запознатите със събитието би му хрумнало да се пита какво е професионалното и общественото значение на Института за литература. Само ще отбележа, че в един проточил се вече месеци период на поединични привиквания в Централата на БАН, на спускани отгоре решения за съдбата на цели институти, за съдбата на Академията въобще (тук не трябва да забравяме най-важното - реалната, макар и не винаги явна връзка между Академия на науките, науката и обществото), в един период на недостойни опити за политическо лобиране и на още по-недостойни доноси в професионалните среди с цел спасяване на кожи Институтът за литература бе единственият, който инициира открита Кръгла маса, канейки всички колеги от особено застрашените поради „ненужността" си хуманитарни институти, както и ръководството на БАН, представители на правителството и на самото изключително участващо в проблема Министерство на образованието, науката и младежта.

Хубавото на срещата беше, че се събраха неочаквано много учени, гледащи на реформата в БАН смислено, обективно, почтено и компетентно - тоест именно като на реформиране на Академия на науките с оглед на по-пълноценното й развитие. Това обаче, оказа се, няма много общо с цялата - къде реална, къде призрачна, мрежа от интереси: от страна на административните върхове на Академията, от страна на МОНМ, държавата, бизнеса и Господ знае още на какво.

Разбира се, и в самата зала се намериха хора, за които част от изявленията - за необходимостта от граждански морал и за недопускане на хора с реално агентурно минало в управленските структури на БАН - бяха прояви на „улична демокрация". Но какво да се прави, когато шансът за друга явно е все още съмнителен в България? И когато всичко е толкова свързано. Как би могъл човек, който е заел ръководен пост по пътя на непрофесионална и нечиста кариера (сега говоря съвършено по принцип, макар и вземайки за повод конкретното изказване на г-н Председателя на Академията за агенция „Фокус") да бъде полезен именно професионално за бъдещето на нацията? И как би могъл такъв човек да отстъпи от позициите си или изобщо да извърши каквото и да било, воден от съображения за професионален морал? Разбира се, че докато две толкова различни мотивации се бият в лоното на структурната реформа в БАН, филолози, изкуствоведи и архитекти ще бъдат сбутани в едно нефункционално цяло, в което никой здрав разум не би вложил пари. Казано по-просто, кой би финансирал проект на един явно обречен хибрид. Така след година-две този тъжен хуманитарен урод от само себе си ще се обезкърви, ще докаже своята нефункционалност и несъстоятелност и „по естествен път" ще отпадне от академичната цялост. Същото важи и за комбинацията от балканистика и история и вероятно за много други. Целта ми не е да изпадам в подробности, защото те са лесни за констатиране при пръв прочит на т. нар. „проект" за сливане на институти. (Че става дума за „проект", аварийно се изясни на самата Кръгла маса, но както седмица по-късно се разбра на срещата на акад. Съботинов с младите учени, нищо от този „проект" не подлежи на обжалване.) Целта ми е да покажа само как при липса на интерес и смисъл една реформа от структурна става отявлено деструктивна. Или - когато разумът спи, се раждат чудовища, както е казал колегата художник. Не влагам никакъв патос за сливане на Института за литература с Института за български език и с Кирило-Методиевския научен център, тъй като двата големи и равноправни по значение института в конфигурацията - за български език и за литература - реално работят с различни методологии и сливането, дори и в този случай, би било до известна степен механично. Но все пак и двата имат за предмет словото, макар и изследвано от различни страни. При това българската култура исторически се е определила като подчертано логоцентрична и в нея обвързаности като изкуства - литература са много по-слаби от връзката език - литература. Самата ни висша образователна система също говори за това - у нас се преподава филология (въз основа на която се обособяват литературоведи и езиковеди), а не изкуства и литература. Връзката ни с КМНЦ пък би била едно към едно естествена: връзка цяло-част, така че не смятам и да я коментирам. По някакви причини обаче тази възможност бива яростно отхвърляна. Тук е моментът да се определи доколко реформата се провежда наистина с оглед на развитието на науката и на по-доброто функциониране на институтите. Едно от предложенията на Кръглата маса - реформата да се преразгледа, като бъде обмислена отдолу нагоре - много ясно проектира обратния, професионално коректния принцип на провеждането й.

И тук идва ролята на принципа и морала, на някакво общо убеждение - извън индивидуализма и страстите на всеки от нас. Защото, ясно е, интелектуалци не се моделират по калъп, камо ли по групов калъп. Но въпреки различията помежду ни, а може би именно благодарение тях, осъзнаваме, че имаме някакви общи ценности и принципи. И единствено това ни събира. (То всъщност на кого ли би му хрумнало, че се борим със зъби и нокти за сумата между 300 и 600 лв. на месец?)

Ето няколко думи и за другата, вече наистина тъжната страна на срещата. Няма да се впускам в подробности за външните интереси към имотите на БАН, за вътрешните интереси на „академиците", за агентурното наследство в част от ръководствата и т.н. Тези теми отдавна се въртят в пресата. Но ще си позволя да споделя почудата си от нещо, през което действително минахме в подготовката на този саморазбиращ се форум, чиято единствена сгрешеност беше, че трябваше да се състои преди спускането на каквито и да било готови решения „от върха" (за което отговорността съвсем не беше на организаторите). Страховете, обработките и манипулациите (осъзнати или не) отгоре надолу и по хоризонтала - това, оказва се, са механизми, които все още работят - в европейска България през 2010 г. Те вероятно си работят и сами по себе си - дори без техните обекти и субекти да са на всяка цена реалност. Нещо вътре в човека ги прави възможни, а какво остава за държава с половинвековна обремененост в тази посока?

И така, конструктивното обсъждане и разумният протест срещу механичното сливане на несъвместими институти, икономиите от което се очертават повече от съмнителни, се случиха въпреки намеренията на тези, които всъщност би трябвало да го „предпишат" примерно преди половин година. При това - случиха се на един чудноват емоционален фон. За склонните да подценят важността на Института за литература и на неговия предмет 11 февруари в НДК би трябвало да напомни колко дълбоко литературата е в нас и ние сме в нея. Защото, докато литераторите организираха Кръгла маса на хуманитаристиката, наложи им се да минат през нещо като „Под игото 2010". Все едно месехме пексимет и леехме куршуми, пиянствахме и изтрезнявахме. Имахме си и хаджисмионовци, и иванчойотовци, и г-н фратювци, и бейзадета. Бойчо Огнянов и изкуплението му, окачено на въжето, заплашваха да се сдвоят в лицето на Едвин Сугарев. Водещият Александър Йорданов пък се вписваше в къде мъдрата, къде дипломатична линия на по правило оцеляващия автор. За ролята на чорбаджи Марко добре би пасвала достолепната фигура на уважавания ни колега Радосвет Коларов. Радите Госпожини се оказахме няколко - с готовност за смяна при преждевременно падане. А темата за „ценните" точни науки срещу „малоценните" хуманитарни занимания (основно оправдание за безогледните съкращавания на бройки в областта на хуманитаристиката), която беше находчиво сравнена от Михаил Неделчев с някогашния „спор за физици и лирици", напомняше за още по-някогашната ежба между елинисти и волтерианци (ако намесим и пародийния предтеча на „Под игото" „Чичовци"). Разбира се, целият този революционен наивитет би трябвало да е излишен разход на енергия в едно демократично общество. (Варианта „параноя" предварително го отхвърлям, защото пиша от позицията на човек, завършил училище през 1989 г., в чийто съзнателен поглед агентурното и изобщо тоталитарното минало, поне досега, са били именно минало.)

Тук ще си позволя още едно „литературно" отклонение, но имам основание, защото се чуха и упреци в лудост заради противодействието срещу така намисленото преструктуриране чрез абсолютно невинната ни и легитимна Кръгла маса.

Нито Ботев е бил наивник, прекосявайки Дунава с ботушите не по мяра и с шепа хора, да освобождава „народа", от който вероятно 80% не са имали никаква нужда от освобождение. Нито хора като Е. Сугарев (една от знаковите фигури на протеста) са смахнати или имат някакви тайни интереси, които така и не са станали явни вече 20 години. Нито всички ние, инициаторите на Кръглата маса, тези „луди" неща ги правим, защото имаме някакви скрити цели или облаги. Не, единствената причина е, че не можем иначе.

А дали пък нещата не стоят точно наопаки? Може времето и мястото да са „луди", а нашият протест да е все още нормалната реакция на едни нормални-въпреки-всичко хора, които не разбират защо и как може реформа, от която зависи бъдещето не само на 7-8-те хиляди души от академичните институти, но и на българската наука, образование и духовна култура, да бъде некомпетентно и безотговорно замислена. И дори по-лошо - да бъде замислена цинично, явно без интерес към самия си предмет - науката и научните институти. А вместо това публична тайна да бъде на мястото на кой институт какво ще се строи и кои пари от кой в кой бюджет ще попаднат. И сега упрекът вече съвсем не е към управлението на БАН (макар че, както представителят на Движението на младите учени Димитър Атанасов отбеляза, остава въпросът: Защо се стигна дотук?). Сега вече упрекът е към цялата безхаберна мрежа от ниски интереси, които за минимум време преобръщат максимум ценности. Защото едва ли някой от нас е бил воден от някакви други амбиции, освен да поговори с колегите си за разумен и ефективен подход в реформирането на нашата Академия. Фактът, че този най-естествен и добронамерен жест доби нюансите на конспирация и революционен романтизъм, съвсем не се дължи на нашите намерения и светоглед, а на дисонанса с една - за някои, като мен, - неподозирано ненормална реалност, в която, оказа се, работим и живеем.

И все пак:

Ние като личности не искаме да сме пасивни в европейска България, когато се решават собствените ни съдби.

Ние като интелектуалци на всяко време и място не искаме да сме безучастни, когато става дума за науката, културата и мисленето на едно общество.

И ако проблематиката на тази хуманитарна среща представи в умален вид част от проблематиката на държавата и на времето ни - с въпросите за морала, агентурното минало, некомпетентността, заличаването на вековно трупано и отстоявано културно наследство, липсата на интерес към съдбовни въпроси, но пък наличието на свръхинтерес към пошлото и бързо резултиращото - ако всичко това е така, то представям си последния българин, клекнал в опустошената си страна в почуда кого да обвини. Май ще трябва да съди държавата в Европейския съд за формирането на собствения си клечащ манталитет. Ако... може да пише, ако все още мисли нещо и, разбира се, ако има понятие от чужди езици.

И за да обобщя - в тази ситуация, в която и аз, и колегите ми учени сме изключително засегнати, най-важното е не кой е „врагът" - управлението на БАН спрямо собствените си управлявани или Министерството на образованието и науката спрямо Академията на науките, или бизнесът срещу науката, или държавата срещу културата и т.н. Най-важното е самото усещане за враждебност. А то за съжаление е безспорен факт. И подобни факти се появяват, когато към една ситуация, която може и следва да се разреши рационално - с ум, мъдрост и добра воля, се подходи ирационално.

Виж всички снимки към статията:

За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.

Коментари: