За политиката
от низините

Сподели във Фейсбук! Иван Станков

Последната седмица е белязана с неразбираема медийна и институционална истерия. Вицепремиерът Дянков казал в някакво раздрънкано шоу, че президентът не бил млад. Последният се разгневил. На осигурената чрез Б.Борисов помирителна среща президентът навиква министъра като директор на училище от филма „Вчера" и го изритва отсреща на „Дондуков". След това ехидно пуска в ефир стенограмата на онова, което са си казали двамата (всъщност петимата, със стенографката).

Не ми е работа да правя политически или журналистически анализи на „събитието". Направиха го вече хора, които следят със сеизмографска точност политическия живот на страната. Искам да се спра по-общо на въпроса за чисто оралното битие на социалния ни президент.

Поради конституционните правомощия на институцията, българският президент не е облечен във възможност за реални политически действия. Функцията му е сведена до представителни задължения и до възможността да забави влизането в сила на някой закон чрез налагане на (временно) вето.

Изминалите години обаче дават да се разбере, че президентът не е нито толкова безучастен, нито пък толкова чисто представителен. Оказва се, че е много важна политическа фигура. Поне този ни президент. Той съставя правителства и коалиции като в президентска република, той определя с предварително изиграни ходове важните държавни стратегии, каквато е енергийната, той дава посока на геополитическата ориентация на държавата, противна на официалните членства в политическите и военните евроатлантически съюзи. Прави големи шлемове и строи троянски коне като същински Одисей.

Дали докарва всичко това само от думи, след като няма реална власт?

Всичко, което казва президентът, е важно. Затова той няма случайни появявания по телевизията. Ще си поръча интервю в Панорама, ще си издейства участие при Слави (не е лошо да се провери дали не е направил това чрез Красьо! ). Подредено, нагласено. Без лигави импровизации от страна на водещите (какво му пречеше на Дянков да си нагласи и той гостуването в онова скапано шоу?).

Ако е важно всичко, казано от президента, не по-маловажна е и всяка дума, казана за него. Всяко съществително, всяка метафора, всяко прилагателно. Не знам дали случаят с тази лайняна стенограма е активно мероприятие, както твърди Едвин Сугарев, макар много да прилича на такова. Но че дружният екип на президента чете всяка буквичка по всички вестници и изглежда всяка секунда от телевизионните емисии - това е съвсем ясно от въпросната стенограма. Президентските генерали са досущ като Радичковите хлебарки, които в „Ноев ковчег" четат написаното за хлебарките между редовете на корабния дневник. Хлебарките четат написаното за хлебарките!

Много малко хора, извън няколкото лични интернет трибуни, говорят за това какво прави президентът. Той полага изключителни грижи да се обсъжда само казаното от и за него. Този вербален нарцисизъм обаче е само привиден. Оралният президент всъщност си е много активен, действен и дори агресивен, както се вижда.

Не знам по каква логика президентът, най-пасивната институционална фигура, ползва същият обем секретна информация като министър-председателя. В логиката на обратното мислене би трябвало да ползва само онази част от нея, което засяга функциите му. Мисля, че тук, в несъответствието между обема от информация и силно редуцираните политически функции се ражда тайнственият здрач, в който тази институция функционира. Като няма какво да прави, ще седи и ще слухти.

Говоренето на президента и оруелското следене на всичко, казано за него, трябва да държи сферата на президентската деятелност непроницаема за гражданите и за тяхното гражданско общество.

Ако не бяха думите за отклоняване на вниманието, как ще обясниш на хората, че съвсем скоро гордо си водил антинатовска демонстрация, а после си подписал договора за приемане в НАТО? (Мисля, че това е най-ужасният миг в живота на президента, най-унизителният, най-обидният. Да ти наложат да подпишеш един договор, срещу който е бил насочен целият ти съзнателен живот - има ли нещо по-страшно от това? Имам чувството, че цялата сетнешна дейност на президента не е нищо друго, освен отмъщение за причиненото му тогава унижение! ) Ами ако преди подписването на договора го бяха подложили на детектора на лъжата? Ей така, за всеки случай. Ами я си представете, че Дянков беше отишъл на помирителната среща с въпросният детектор и го засипе с контравъпроси? Например за ефективността на Белене? За приятелите му, станали спонсори, или обратното? За всичките големи и малки шлемове, от които като грозна действителност ще остане само Троянският кон? Ако Дянков върне като ехо въпросите на президента за министрите и правителствата, украсили нарцистичното огледало на дългогодишното му президентстване? Или пък самоинициативно изгърми в упор въпроса за криминалните му ловни излети?

Президент на думите - това е нашият президент. Президентската чест обаче се крепи върху подслушаните думи и там са изключени всякакви шеги. За никого в България, освен за президента и неговите генерали, няма и капчица съмнение, че в началото на тази истерия стои една шега. По-точно един от поредните опити на министъра да упражни остроумието си. Този път обаче Дянков явно е сгрешил адреса. Върху гърба на оралния президент думите значат много повече от прекия си смисъл.

В царството на думите задължително значение има и мълчанието. Като какво мълча през всичките години президентът по болните въпроси на обществото - това всички можем да назовем с думата, означаваща другия край на оралната верига. Не каза нищо за тройната коалиция, за Доган, за Румен Петков, за Масларова, за царските гори, за заменките. Но не мълча като партизанина Антон от стихотворението за думите, воплите и стоновете. Президент мълча чрез говорене. Чрез думи. Мълча вербално. С изявления и речи, наподобяващи нищо незначещите магически думи на фокусника, които имат единствената задача да отвлекат вниманието на публиката от движенията на ръцете му.

Имат право онези, които твърдят, че сега решителният ход е на министър-председателя. Но не да тръгва пак да се помирява по момчешки с бандата от съседната махала, а да разкъса прикриващото булото на президентското говорене и самият той да изговори ясно и еднозначно в сушавото публично пространство всичко онова, което президентът е правел, докато е приказвал. Министър-председателят е единствената фигура, която по закон има право да знае какви ги върши президентът.

Макар да не разбирам досегашното мълчание на премиера, все си мисля, че сега му се удава най-добрата възможност да започне да говори за активната действеност на иначе оралния ни президент. Истината, най-често срещаната дума в стенограмата, не се крие в това дали президентът е млад, нито дори в това дали е милиардер, а в онова, което е надробил през всичките тези години. Но този път без лъжливи и замазани думи. Голата истина, както се казва. Онази, дето политиците лъжливо се кълнат, че са преспали с нея.

По този начин премиерът може да запази авторитета на най-свестния си министър. А може би и своя собствен авторитет, макар това да ми се струва все по-трудна и все по-трудна задача.

Виж всички снимки към статията:

За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.

Коментари: