За политиката
от низините

Сподели във Фейсбук! Петя Стоева

Добре е да се изясни дали майор Даниела Благоева от мисията ни в Афганистан е била обвинена в национализъм, защото споменала за турското робство. Вярно ли е, че турски военни се засегнали. Командващият нашата мисия се бил извинил. Вярно ли е това и ще има ли становище на България? Информацията прочетох във Frognews.

По време на „османското присъствие" имало и такъв данък за българите. Когато правоверен отивал в къщата му да яде и пие, домакинът му дължал и данък, че зъбите на госта се били изхабили от гяурската храна. Вече така ли ще внимаваме какво говорим, за да не обидим комшиите, с които сме били и съюзници през Първата световна война. Вече само ще шепнем за османско присъствие, за да сме политически коректни? Макар подобна „коректност" да е равнозначна на безгръбначност.

Външният министър на Република Турция смята, че народите в пределите на някогашната османска империя са живеели добре. Почти като на „една ближна обща веселба". Всичко останало е провокация, като например геноцидът над арменците. Тогава може би няма да е далече денят, когато ще признаем, че Левски всъщност е бил терорист, защото е искал да разтури тази веселба. В кюпа при него ще хвърлим още Раковски, Захари Стоянов, Ботев, Хаджи Димитър, Стефан Караджа и всички останали. На 19 февруари няма да има церемония край паметника на апостола. Може вечерта тайно да се промъкнем и да оставим цветя, че да не ни видят. Разбрахме се. Така ще направим. Въпросът с Турция го изяснихме. Ние всъщност защо му скочихме на онова момиче за „мита Батак"? Тогава направо оревахме орталъка. Леле, може вече да сме ги обидили комшиите. Да си плюем в пазвата или да пикаем на син камък? Все ще изберем едното. Само, ако е второто, камъкът да не е червен.

Сега за Русия. Получава се малко неудобно. Ако не сме били под робство, а сме си живели щастливо, тя от какво ни е освободила тогава? За какво да й благодарим и до ден днешен. Защо тази подразбираща се и всеизискваща благодарност търси своите лихви и в днешния ни ден? Или да благодарим, но насаме и не публично. Може турците да ни чуят.

През септември 1944 у нас вече не е имало германска войска. Правителството на Муравиев е обявило война на Германия. Но Червената армия, за да ни е полезна, ни обявила война и пристигнала да ни освободи. Да ни покаже как се живее по-добре и как всъщност трябва да се живее. Тя дошла нагледно да ни разтълкува романа на Чернишевски „Какво да се прави". От благодарност ние сме й издигнали паметници. Даже преди няколко години в Пловдив се състояло мило тържество - на гости дошъл прототипът на гранитния Альоша. Хубавото в цялата тази работа е, че като заклеймяваме Хитлер и фашизма - можем да не се притесняваме, че германците ще ни се обидят. Те няма да кажат - тия гадини ни бяха съюзници в две войни, а сега ни плюят. Но няма и да стоят засрамени пред нашите АБПФК. Просто днешна Германия - като част от Европейския съюз, е чужда на амбицията за някакъв Трети райх. Затова и не би ни нарекла своя „невярна съпруга".

Един друг брак имаше, но той не беше доброволен. Това си беше изнасилване.

Ние стоим засрамени, когато от Русия ни укоряват, че у нас имало някакви настроения за премахване на паметниците, че били надраскани с графити или не се поддържали добре. Разгеле, че са младите социалисти да ходят с препарати, четки и кофи да лъснат всичко до блясък. Труден е навикът да си благодарен. Той изисква малко да се поизцапаш.

Иначе сме си патриоти. Доказваме го всяка новогодишна вечер. Патриотизмът изисква точно такава артилерийска канонада и мятане на бутилки през балкона. Поздравени сме и вече звучи традиционното хоро. Сменят се кадри на фона на националния ни флаг. На същия този флаг, който преди месеци късаха лица от ромски произход насред някакъв площад. Неоценил оригиналното им чувство за хумор, пристигнал полицай, изтръгнал им знамето от ръцете и ги понабил. Полицаят после си имаше неприятности. Не бил проявил толерантност. А какво по-важно от етническия мир, нали така?

Та и тази госпожа офицер за някакво робство се разговорила.

Отказваме да се прозрем. Срамуваме се от селския си корен - при всеки с различна дълбочина. При някои - много плитък, при други - заровен през едно до няколко и повече поколения назад. Но прав е Милен Радев, че срамно е не селското, а мужишкото.

Срам ни е и сме гневни, че Давид Черни ни дръпна завеската и оголи едно турско клекало - система от малки клекалца, свързани стройно с тръбички. Това е кръвоносната система на нашия ориенталски манталитет. Тя не спира да го подхранва и да го кара да се пъчи. Някога - героично и шумно, а друг път - да посвива перки и да си затрайва като пред голям брат, който ще го перне зад врата. Странно как, но когато някои публични личности зинат да говорят, усещам съвсем отчетливо свидния запах на тоалетна в провинциална автогара.

И национализмът ни такъв - провинциален. В зависимост от размера на противника - действителен или изкуствено избран, той е ту свенлив, ту арогантно агресивен.

Нещо да сме казали на Югославия и Сърбия за създадената по лабораторен начин македонска нация, за истеричната омраза, насаждана към всичко българско? Мълчим си. Всичко понасяме. Но сме далече от Христос.

Една пета от нас са на възраст над 65 години. Както е тръгнало, корените един по един ще изсъхват и един ден дървото просто няма да се разлисти.

Не си ли написахме предварително некролога, като накарахме Давид Черни да наметне творбата си с черен креп?

Виж всички снимки към статията:

За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.

Коментари: