За политиката
от низините

Сподели във Фейсбук! Иван Станков

По проблема за космите като оправдателна пречка за всякаква некадърност българският език се е изказал доста цветисто. Там нищо не може да се добави. Но когато всеки ден те заливат с най-разнообразни истории с пречещи косми, ти иде да хванеш машинката за стригане.

Да си призная, жал ме хваща за Бойко Борисов, като виждам как се съсипва от жал по Сергей Станишев. Би било много човешко, ако самият той не беше участвал лично (и правилно) в политическата му смърт. Затова ми се струва, че сега плаче с крокодилски сълзи. И тази сълзи, адресирани към милозливия български народ като послание за битов хуманизъм, издават друг някакъв проблем, далеч отвъд функциите на жлезите.

В предизборната борба настоящият премиер стреляше като от картечно гнездо – във всички посоки. По същия начин продължи и след изборите, без да си дава сметка, че повече от половината България мисли различно от него, независимо как. Мишените се сменяха последователно, на мушката безизборно кацаха и отлитаха политически фигури и партии. И станаха ясни няколко важни за един премиер неща.

Нашият премиер няма политически приятели. Не е искал дружбата дори на безусловната Атака, която мина най-сетне в очакваното срамно отстъпление. Това, че няма политически приятели, не е беда. Липсата пък на политически противници не е само израз на количествено съотношение. В нашия случай тази липса е породена от липса на собствена идентичност. Премиерът и неговата партия не са ориентирани не само цветово, но и пространствено. Нямат координатна система. Висят в политическия въздух без категорична ориентация, полюшвани от конюнктурни ветрове. И това се превръща в основна характеристика на политическото им поведение.

Колата на сегашното управление е в нарушение на основни правила за движение в трудни атмосферни условия (лоша видимост, финансова суша, фискални свлачища). Правителството се движи без светлини. Очакват другите да светят с фаровете си – сини, червени, лилави (жълтите вече не светят!). От колата си те не виждат, че сивите фарове не светят, въпреки народно-европейската си направа. Премиерът ни има редица качества, но не е звезда, за каквато го имат мнозина, а най-обикновена планета. Свети с отразена, с чужда светлина.

Бойко Борисов никога не е сам в собствените си мисли, въпреки че говори в първо лице единствено число повече от Наполеон (дори на предизборните плакати не го оставиха сам!). Той винаги представя себе си в схватка, в борба с някого. И ако за една предизборна ситуация това е разбираемо и допустимо, то в управленска фаза не е нищо повече от махленско вайкане. Управлението на една държава изисква визия, твърди приоритети и периметри за евентуални компромиси, а не само хленчене пред мама (България) колко са лоши другарчетата. Бъдещият министър-председател не може в движение да изучава държавата и за пръв път да отива в Белене едва след като дойде на власт. Когато прави заявка да я управлява, той всъщност твърди, че е наясно с проблемите и дори знае решенията. Дали това наистина е така е най-зловещият въпрос, който зрее над главите на управляващите.

Нуждата от някой деструктивен елемент съпровожда сегашния премиер още от самото начало на политическата му кариера като главен секретар на МВР: „Ние ги хващаме, те ги пускат”. Този лошият, дето ги пуска, се разрои в най-различни превъплъщения. Всъщност звездният период на премиера трая докато Сергей Станишев беше политически жив, макар и победен. Сега, когато е почти сигурно, че той ще напусне състезанието, не върши вече работа. В кадър с него премиерът вече не е в героическа поза. Трябва някой привидно равностоен партньор. И премиерът логично издърпва на ринга президента.

Надигането на президентската глава съвпада с прекланянето на Станишевата, и това не са само домашни кавги в ляво, а и жизнена необходимост за самия премиер. Трябва да има от кого да се оплаква. Трябва да има кой да му „пречи”. (Друг е въпросът, че президентът наистина пречи!). Трябва да има кой да дава възвишен образ на спортния му тонус, на победния му вид. И дори – абсурдно – кани президента на избори още днес! Сякаш управлението на държавата е квартален мач на малки вратички, подир който двата отбора сядат на по бира, независимо кой е спечелил. На какви избори го кани? За кмет на Банкя?

Плашенето с избори омръзна на всички. Само не и на премиера. Защото той е човек не толкова на предизборните кампании, колкото на предизборните ситуации – там непрекъснато има в кого да се отразиш. Все ще се намери някой „противник”. Премиерът има перманентно предизборно поведение, защото се страхува от липсата на собствена светлина. Нарцисизмът му е привиден. Оставен сам, той е безпомощен. Какво ще каже? Какви са политическите му идеи? Как ще ги изрази? Неговата сила не е в парламентарното изказване, а в парламентарната реплика. Премиерът не иска да мисли обобщено и стратегически, защото не може. Защото не вижда по-далеч от конкретиката на новооткритата детска градина, на лъч от метрото и най-вече на фееричната и многохилядна спортна зала. Дори и виждането на една завършена магистрала не е стратегическо политическо мислене. Премиерът няма собствени политически идеи и оттук идва липсата на твърди позиции по най-важните въпроси.

Може би всички забелязват, че самите министерства никога не изразяват утвърдително конкретната си стратегия. За пример ще дам най-добрия вариант – Външното министерство. Да сте чули нещо за нови външнополитически акценти, които се налагат предвид руската енергетична и политическа инвазия по време на предишните две управления? Аз не съм. Само вътрешното министерство работи в привидно по-едри мащаби, сякаш има някаква очертана идея и воля да я преследва. Но пък на това министерство самата му природа е такава - да бъде „против” някого.

При премиера това е изведено в ранг на лично политическо поведение. Той използва (навярно несъзнателно) една особена, скрита апофатика за себеутвърждаване чрез отхвърляне на „другия”, без значение кой ще бъде той. Логично беше след Станишев да дойде Янето, но то отпадна още в съблекалнята, та сега няма никаква спарингова стойност. Първанов е на дневен ред. Но той не може да изпълнява дълго тази функция, защото му изтича мандатът. Не знам дали е лошо или добро пророчество, но след него би трябвало да дойде редът на Иван Костов, защото онзи на всичко отгоре е вадил вече страната от криза. Ясно е, че на Царя няма да му дойде времето, защото не знае (или се направи, че не знае) как се слагат ръкавиците. Доган пък никога не се е качвал и няма да се качи на ринг. При Волен Сидеров ако нещо се случи, ще се случи за една нощ и мач няма да има.

Ами ако наистина стане така, че всички се изредят, кой тогава ще остане да пречи на премиера? Може би материалът? Там голямо стригане трябва да падне.

Виж всички снимки към статията:

За да оставите коментар е необходимо да се регистрирате първо.

Коментари: